Весна Парун - Мечтателката
Весна Парун (1922–2010) е сред най-значимите хърватски поетеси на XX век – ярка фигура не само в родината си, но и в българската културна история. Тя остава в паметта на поколения читатели със своята дълбока лирика, драматургия, преводи от словенски немски, френски и български език. По нейни стихове са създадени и популярни песни.
Весна Парун е първата жена в Хърватия, която се издържа изцяло от писане – истински прецедент за времето си. Постоянната борба за независимост често я поставя в изолация и в материални затруднения, особено в по-късните години от живота.
Ранен живот и творчески път
Родена на 10 април 1922 г. на остров Зларин, близо до Шибеник, Весна Парун израства в скромно семейство. Тя израства в условия на несигурност, чести премествания и материални лишения, тъй като баща ѝ често губи работата си. Голяма част от детството си прекарва при роднини в различни градове, посещава гимназия в Шибеник и Сплит, а по-късно учи философия и романистика във Философския факултет в Загреб. В студентските си години тя се разболява тежко от коремен тиф, като временно прекъсва следването си по философия, за да се възстанови.
Интересна е историята около екзотичното й фамилно име. Нейните предци се заселват преди столетия на малкия адриатически остров Зларин. По традиция са рибари и мореплаватели, изкарват прехраната си от морето, с него свързват надеждите и бъдещето си. Прадядо й се ползва с особено уважение, като остоянно го търсят за съвет – кога да излязат в морето, къде да открият богати рибни пасажи. Поради мъдростта си заслужил уважителното обръщение „падре“ (баща), което местните хора видоизменили на „парун“. Така Весна наследила своята необичайна фамилия, която шокира при появата на първите й стихове – смятали я за псевдоним на някой поет.
Парун публикува първата си стихосбирка „Зори и вихри“ през 1947 г., която, макар и посрещната хладно соцреалистичната критика, се смята за повратна точка в хърватската поезия след войната. В творчеството ѝ се преплитат патриотични, любовни и философски мотиви, а поезията ѝ се отличава с богата метафорика и изящен език.
Освен лирика, тя пише и драми, мемоари, пътеписи, сатира и детска литература – над 60 книги и повече от 20 заглавия за деца.
Нейните стихове се ползват с огромна популярност, а най-известното й стихотворение – „Ти, която имаш по-невинни ръце от моите“, според преводачката Ксения Банович, е спасило живота на много жени, изоставени от любимия си заради друга.
Ти, която имаш ръце по-невинни от моите
и която си мъдра като безгрижност,
ти, която по челото му умееш да четеш
по-добре от мене неговата самота
и която отбиваш бавните сенки
на колебанието от лицето му,
тъй както пролетният вятър отбива
облачните сенки, плувнали над хълма.
Щом твоята прегръдка охрабря сърцето,
щом твоите бедра му изцеляват болката,
щом твоето име е отдих за неговите мисли
и твоята шия – хладовина
за неговото слепоочие,
и нощта на твоя глас – овощна градина,
още необрулена от бурите –
тогава остани при него ти
и бъде по-всеотдайна от всички,
които преди теб са го обичали…
Живот и приятелства в България
Особено впечатляващ е „български епизод“ на Весна Парун– периодът между 1962 и 1967 г., когато живее и твори в София. Парун пристига в България с плам и идеализъм и бързо се сприятелява с видни интелектуалци като Блага Димитрова, Радой Ралин, Вели Чаушев и Петър Динеков. Тя е изключително активна като преводач от български език – превежда творби на почти всички значими български поети от началото и средата на XX век: Пейо Яворов, Гео Милев, Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Никола Вапцаров, Ваня Петкова, Блага Димитрова, Радой Ралин, Любомир Левчев и още десетки други. По този начин тя става един от най-важните културни посредници между България и Хърватия.
Единствената нейна книга, появила се у нас, е „Избрана лирика“ на издателство „Народна култура“ (1964 г.) в чийто превод участват известни български поети и нейни вече близки приятели – Блага Димитрова, Радой Ралин, Вели Чаушев, Димитър Пантелеев, Симеон Владимиров, Иван Пауновски и др.
След 1967 г., когато поетесата принудително напуска България, за да не се завърне никога повече у нас, друга нейна книга в превод на български език не се появява, макар че по време на пребиваването си в страната Парун пише стихосбирката „Вятърът на Тракия“ – книга, която самата тя цени особено много и няма търпение да я види публикувана и на български език.
Благодарение на приятелския жест на Радой Ралин, един добър подбор от сатирата на хърватката в съставената и преведена изцяло от него книга „Смей се, палачо! Световна антология на сатиричната поезия“ вижда бял свят у нас. Той подготвя книгата за публикуване още през 70-те години, но успява да я издаде чак през 1994 г. На няколко пъти издателства му връщат антологията с незначителни извинения, съвсем в духа на времето.
Важно е да се подчертае, че именно Ралин вдъхновява Парун да започне да пише и сатири. Хърватката пък му връща жеста, като превежда негово сатирични стихотворения. За съжаление, среща трудности в публикуването им в Югославия . Доказателства за това се намират в едно от писмата на Парун към Ралин: „За съжаление, твоите чудесни епиграми, които преведох от „Литературен фронт“, по някакви мътни причини все още не ми ги публикуват. Тази за охлюва – естествено! – „допълзя“ някак си до отпечатване, промъквайки се в книгата ми!“
Любовните истории на „българката“ на Югославия
Наричат я „българката“ на Югославия, а самата тя казва, че България е „втората ѝ родина“. Но тази обич не е споделена от властта. Държавна сигурност я следи, а авантюрите й с български интелектуалци, както и политическото напрежение между Югославия и България по време на Студената война, водят до това, че Парун е следена зорко от Държавна сигурност.
Весна Парун сключва единствения си брак с българския актьор Любен Жеков по време на престоя си в България през 60-те години на XX век. Техният бракът е кратък, като Парун е принудена да го разтрогне по политически причини, свързани с обвинения в шпионаж. Той остава забулен в тайна и е част от сложната мрежа от лични и политически драми, които съпътстват живота ѝ в България, белязан от страст, но и от болезнени разочарования, отразяващи сложния ѝ и многоцветен характер на свободолюбива и емоционална личност.
След това Весна Парун има страстен любовен роман с българския актьор Вели Чаушев, който оставя дълбоки следи в личния ѝ живот, като и този романс завършва с лична драма. Любовната история е документирана в писма от 1963 до 1965 година и е поставена в контекста на политическите и културни напрежения на времето, включително свързани с ограничената свобода в България.
Следва връзката с философа Иван Славов, използвана като претекст за морална дискредитация. През 1967 г. Парун е обвинена в шпионаж и е принудена да напусне страната, което преживява с голяма болка. Повече никога не се връща в България, макар цял живот да носи спомена за приятелствата и вдъхновението, които намира тук.
Периодът обратно в родината е белязан от усещане за изоставеност и загуба на смисъл, което е типично за етапа на осъзнаване и болка след раздяла или загуба. Въпреки това, Весна Парун успява да преодолее тези трудности, като продължава да работи усилено и да създава своята поезия и да развива преводаческата си дейност. Тя запазва силна емоционална връзка с България и с българските си приятели, което ѝ дава вътрешна сила и вдъхновение.
Признание от България
В края на 90-те години в София международно жури ѝ присъжда наградата „Баларт“ за принос към световното изкуство и по-специално за развитието на българо-хърватските литературни връзки – признание, което подчертава нейното уникално място в културния диалог между двете страни.
Нейното творчество и личност са обект на научни изследвания и конференции, които подчертават ролята ѝ в изграждането на междукултурен диалог и в разширяването на хоризонтите на балканската литература.
Парун – един истински кулурен символ
Весна Парун умира на 25 октомври 2010 г. в Стубичке Топлице, Хърватия, но остава завинаги в историята на европейската литература като поетеса, която с думи и дела е създавала мостове между народи и култури. Връзката ѝ с България е пример за силата на изкуството да преодолява граници и да сближава хората.
В България столетието от рождението на Парун е отбелязано като едно от най-значимите културни събития на годината, което доказва дълбокото ѝ въздействие върху българската културна памет и съвременност. След десетилетия мълчание, през 2022 г. българската културна общественост отдава дължимото признание. Изложбата „Фанатик на истината: Весна Парун в НР България“ и спектакълът „Аз, която имам ръце по-невинни“ върнаха името ѝ в културната памет.
Благодарение на усилията на изследователки като Катя Зографова, Ксения Банович и Людмила Миндова, Весна отново зазвуча между София и Загреб – като мост от стихове, истина и памет.
Автор: Иглика Касабова
