Неразказаните истории на българите

По инициатива на проф. Марин Дринов още през лятото на 1878 г. Отделът за народно просвещение и духовни дела към руското временно управление приема „Привременен устав на народните училища”. В него се регламентира тристепенно обучение и отварянето на няколко държавни училища, в това число и две девически гимназии – в София и Търново. Те отварят врата през 1879 г., а първият запазен официален документ е министерско предписание от 15. 09. 1879 г. за щата и бюджета на софийското учебно заведение. Възрожденската мечта за високо образование на българските девойки вече е факт.

След провеждане на изпит в Софийския девически пансион, както първоначално е известна гимназията, са приети 38 ученички от 17 български селища, както и от Македония, останала по силата на Берлинския договор извън пределите на България. Отваря се и девически пансион, необходим за кандидатките, които не са от София. Първоначално гимназията е настанена в някогашния конак на Осман паша Нури, на ъгъла на улиците „Алабинска” и „Александър І” (днес „Княз Александър Батенберг”). За нейната издръжка през учебната 1879/1880 г. са отпуснати 10 615 лв. и са назначени 7 учители, които преподават по 10 предмета: закон Божий; български език; математика; естествена история; география; френски език; чертане; краснопис; ръкоделие; нотно пеене.

През 1880 г., само една година след откриването на Първа девическа гимназия, тук започва работа хърватката Клотилда Цветишич, родена на 4 май 1853 г. в Загреб. През 1872 г. тя завършва педагогическа гимназия в Загреб, а висше педагогическо образование получава във Виена през 1876 г. Същата година е назначена за учителка във Висшето девическо училище в Загреб, където остава до края на учебната 1879/1880 г. След като с нея разговаря епископ Йосип Щросмайер, който години наред насърчава учители хървати да работят в България, Клотилда решава да замине за София. Години по-късно тя изразява уважението си към Щросмайер, включвайки се в инициативата на Загребската женска комисия за поставяне паметник на хърватския епископ в Загреб (дело на скулптора Иван Мещрович, открит през 1926 г.).

Клотилда Цветишич е назначена за директор на Първа софийска девическа гимназия от 1 януари 1881 г. По това време там учат 74 девойки, разпределени в три класа. Първите две задачи, които младата директорка трябва успешно да реши, са преодоляване на трудностите от материален характер и осигуряване на подготвени преподаватели.

През учебната 1882/1883 година се отваря специален пети педагогически клас за подготовка на учителки за основните училища. Нарасналите нужди налагат гимназията да се премести в нова сграда – в къщата на Пинкас Танджер на кръстовището на улиците „Алабин” и „Леге”. В онези години всяка гимназия е имала своя униформа, а запазен знак за ученичките в Първа девическа гимназия в София са черните сукмани с широки черни презрамки и сиви ризи с набрани ръкави и бели якички, плътните черни чорапи и двата вида шапки.

Освен професионалния, в София се променя и личния живот на Клотилда. Със своето образование и „европейски“ начин на общуване директорката на Девическата гимназия е добре дошла във висшите кръгове на софийското общество. Притежавайки красив глас, тя участва в различни музикални прояви, особено в онези, които имат благотворителна цел и с чест представя своята хърватска родина. Интелигентната и красива млада дама, винаги модерно облечена и с ефектна фризура, бързо привлича мъжките погледи. Но лика-прилика ѝ е чешкият историк Константин Иречек, пристигал в България 1879 г. Назначен за главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение, той с ентусиазъм поемата задачата да помогне в устройството на българското образование. И наистина запретва ръкави – съставя методология за обучението по история, въвежда френски език в девическата гимназия, взима мерки за ускоряване построяването на сграда за мъжката. През 1881-1882 г. е министър на просвещението. Общите интереси, близките по дух средноевропейски възпитание и образование, разговорите по педагогически въпроси на професионално ниво, сближават двамата интелектуалци. Срещите им често са и глътка въздух сред някои, за тях чужди, нрави на столичното еснафско общество. За съжаление, градските клюки по адрес на госпожица директорката не закъсняват…

За да докаже, че за него те нямат никакво значение, през 1884 г. Иречек предлага брак на Клотилда. След известно колебание тя се съгласява и годежът е обявен на 30 август (18 август, стар стил). Професор Георги Златарски, загребски възпитаник,  поздравява Иречек в писмо от 15 септември и добавя: „Ходих и аз да честитя на годеницата и дълго разговаряхме върху това.“ Хърватката подава оставка и в края на октомври 1884 г. се връща в Загреб, за да подготви сватбата. И чешкият историк се връща вкъщи, за да уведоми своите близки. Но властната му майка не дава съгласието си. Иречек пише на годеницата си, че близките му не одобряват женитбата му, но той е готов да удържи на думата си. Ако тя настоява. Гордата хърватка не може да преглътне това „ако“ и без колебание му отговоря, че вече не е негова годеница и той спокойно може да се счита за свободен. Така бракът не се осъществява. Клотилда не се връща в София и мога да си представя колко много са изгубили ученичките от Първа девическа гимназия и българското образование като цяло.

За четирите години, през които Клотилда Цветишич е директор на Първа девическа гимназия в София, десетки млади българки, израснали професионално и духовно под нейното ръководство, се посвещават на учителското поприще в различни краища на България. Големи са заслугите на хърватската педагожка и за развитието на самата гимназия. По достойнство са оценени и дейността ѝ в областта на просветата, и нейните усилия за сближаване на българския и хърватския народ. Съвсем заслужено, по повод 25-годишнината от откриването на Първа софийска девическа гимназия, Клотилда, вече с фамилно име Цветишич-Кренеис, е наградена от българския княз Фердинанд I с Дамския кръст на Народния орден „За гражданска заслуга“, III степен.

Клотилда Цветишич-Кренеис умира в Загреб на 14 януари 1947 г. Вярвам, че на нейния гроб някога някой ще сложи поне една българска роза…

Автор: Диана Гласнова